Elena Y.

by Emiliya V.

Име/псевдоним: Елена Й.
Пол: жена
Дата на раждане: 28.11.1950 година
Месторождение: с. Коиловци, Област Плевен, България
Местоживеене: с. Прелом, Област Ловеч, България
Националност: българска

Назад във времето

Моля опишете накратко житейските обстоятелства от Вашето детство.
Родена съм в с. Коиловци, Плевенско на 28.11.1950 г. Баща ми е бил военен и често са го пращали и по границата, в гр. Сопот, гр. Карлово и гр. Плевен, където сме живели до 1972 г. Майка ми беше работничка във фирма Славина. През 1960 г. баща ми се разболява и почива през 1961 г. Имам по малка сестра, родена 1956 г.

Моля опишете житейските обстоятелства в периода от юношеските си години до Вашето пенсиониране. Всичко ли беше удовлетворително, трудно, динамично?
Явно на майка ми й е било трудно на 28 годишна възраст да гледа две деца и ни изпраща в интерната в гр. Никопол. Там имаше 168 деца (турчета, власчета, ромчета), от които само девет деца българчета. Никога не сме се делили на раса, вероизповедания и т. н. и досега си имам слабост към всички етноси. Там научих и трите езика, там изкарах курс за шивачки, свирех на фанфари, пеех в хор, бях председател на ученическата училищна организация. Завърших осми клас. Исках да уча във френска гимназия, но майка ми нямаше средства.
Омъжих се и през 1968 г. се роди големия ми син, а през 1971 г. – малкия. През 1972 г. се преместихме от гр. Плевен в гр. Ловеч. Аз започнах да уча вечерно Професионалната гимназия по Механотехника и в същото време работех. Завърших средно специално образование. Исках да продължа висше образование, Българска филология или право, във Великотърновския университет, но съпругът ми не се съгласи и отношенията ни се влошиха. Разведохме се през 1983 г.
Работих в строителна организация, три години бях касиерка в Енергоснабдяване, последните 15 години до пенсионирането си работих в болница – отдел Психиатрия. Отношението към болните отначало ме шокираше, но после свикнах. Човек трябва да носи в себе си доброто, за да се грижи за такива болни. Всичко за тези болни е на високо ниво - направен е основен ремонт на всички сгради, с ново парно, ново обзавеждане, болните получават адекватни грижи, вкусна храна, специално диетично меню за диабетиците. Докато работех на смени, ходех на втора работа в свободното си време.
Омъжих се втори път и ни се роди дъщеря, която вече е омъжена и има дете. От синовете си имам четири внуци и две правнучета.
Изобщо, аз съм щастлива майка, съпруга, баба и прабаба.

3. Какво беше положението на възрастните хора, когато Вие бяхте млади?
По отношение на възрастните ни родители - грижим за тях до последния им дъх. Аз например, се грижех за майка си четири години. Тя почина на 67 години. После свекърва ми получи инфаркт и почина на 70 години. Междувременно свекърът ми получи голяма гръбначна травма. С него ходихме по болниците 4 - 5 години, докато получи голям кръвоизлив и перитонит и почина на 74 години. Отделно имаше две бездетни лели, за които също се грижихме и ги изпратихме подобаващо до последния им дом.

В наши дни

Моля опишете накратко житейските си обстоятелства понастоящем.
От десет години, вече като пенсионерка, живеем със съпруга ми на село, което има малко жители.Но всичко е чисто, приятно, спокойно, няма шум, няма вредни емисии, прахови частици. Сутрин мирише на окосена трева, птичките пеят. В двора си отглеждаме всичко, което ни е нужно - картофи, лук, ягоди, малини, домати и чушки, всичко, което може да роди Българската земя. Всичко е чисто, био, без торове, добавки и т. н. Имаме много плодове - ябълки, круши, сливи, смокини, грозде, тикви, есента си правим компоти и сладка от всичко. Отглеждаме си щастливи кокошки, чиито яйцата са с нисък коефициент на холестерол. Месото е чисто и крехко. Гледаме и зайци, тяхното месо е най добро и се доближава до пилешкото.
Аз обичам всички животни, имам четири котки и четири кучета – много ги обичам! Освен животните, много обичам и цветята. Имам около сто саксии с най различни цветя. Намирам си работа, не ми е скучно, гледам да имам занимания, защото де факто тук няма социален живот.

В момента, в България има политическа криза, наред с пандемията. Проблемът с корона вируса уж се оправя, има по-малко болни, мерките се поразпуснаха, но опасността не е преминала. Опитвам се да агитирам възрастните да се ваксинират, но те са страхливи и тъй като тук нямат много контакти, смятат че това не е нужно. Аз съм се ваксинирала и с двете ваксини още през месец март.

Кои медии използвате в ежедневието си? Какви нови технологии използвате и направило ли Ви е впечатление дали Вашето поколение ги използва и как?
Обичам да чета всякаква литература, търся в интернет интересни неща, рецепти за готвене, интересувам се от политика. Обичам да пътувам - обиколила съм цяла Европа, без Франция. Около година работих в Италия. Имам много приятели от Италия, Белгия, Гърция, Испания - комуникираме си постоянно. Благодарение на новите технологии се виждаме и чуваме постоянно. Тук в България имам над 600 приятели от различни градове.

Възрастните хора в селото са предимно баби (над 80 години), които не се интересуват от новите информационни технологии. Общо взето се занимават с градината, гледат много телевизия, получават вестници. Но не е като в 19 век - всички имат по 2, 3 телевизора и всякакви уреди, които им помагат в ежедневието.

Какво Ви мотивира или може да Ви мотивира?

Аз и съпруга сме с малки пенсии, но се чувстваме добре. На 70 години не съм пила едно хапче, радвам се на природата, на живота, на децата си. Като родители се стараем да помагаме в отглеждането на внуците, да подсигурим на децата си жилище, кола, скъпа екскурзия и др.
Разликата между нас и хората в чужбина е голяма. Техните пенсионери пътуват, ходят по почивки, на круиз, а ние, българите, строим къщи, апартаменти. Скоро четох някаква статистика, че към 89% от българското население има собствени жилища.

Според Вас, каква е основната роля на пенсионерите?
Ние, пенсионерите, бихме могли да даваме съвети, но в този динамичен свят днес, новите технологии и всичко около нас може само да се радваме на успехите на младите хора.

Какво би било Вашето послание към по-младите поколения?
Трябва да отговоря какво е отношението ми към младите? Ами радвам им се! Все повече деца завършват престижни университети, някои остават в чужбина, някои се връщат. Старите хора казват, че камъкът си тежи на мястото - всеки сам избира. Напоследък все повече млади се връщат в родината. Може и заради пандемията да е, но сигурна съм, че и носталгията си казва думата. Според мен, колкото и добре да е платен даден човек, колкото и да му е хубаво в чужбина, идва момент, когато корените го влекат към родното място.

Жалко е, че нашите роми не се интегрират, не желаят да учат, женят се рано и раждат много деца. Правителството се опитва да прави много неща за тях, особено в насока обучение-учене.

Радвам се на успехите на младите! Надявам се че бъдещето е в техните ръце.