Иван А.

by Bojidara I.

Име: Иван А.
Пол: мъжки
Дата на раждане: 1929
Месторождение: с.Калково, община Самоков, България
Местоживеене: гр. София, България
Националност: българин

Минало:

Година на раждане?

Роден е през 1929 г. в с.Калково, община Самоков, България.

Моля, съвсем накратко споделете житейските обстоятелства от Вашето детство
Иван А. е първороден син в семейството на домакиня и търговец на строителни материали от с.Калково (селото вече не съществува, защото е под водите на язовир Искър, който снабдява столицата с вода). Той има двама по-малки братя, за които е отговорен и полага грижи. Семейството живее самостоятелно, но в близост до лели, чичовци и стринки. Бащата често пътува до София във връзка с търговия със строителни материали. Иван започва да учи в селското училище, а след изселването в София заради строежа на язовир „Искър”, учи в Пета Софийска мъжка гимназия „Васил Левски”. Футболен клуб Левски става негова страст и така е и до днес! Иван е близък със своя чичо, брат на баща му, защото разликата в годините им е минимална. Като поддръжник на земеделците, какъвто е и баща му, чичото е изпратен в трудов лагер, а баща му – на принудителен труд в София през 1949 г.

Моля, опишете житейските обстоятелства в периода от юношеските си години до Вашето пенсиониране
Семейството заживява в покрайнините на София, където баща му наема склад и обособява едноетажна постройка. През 1953 г. Иван се дипломира като инженер от Държавната политехника, като става първият висшист в семейството. Това са времена на усилена индустриализация, строежи и има много работа за инженерите, той пътува из цялата страна. Най-малкият му брат го запознава с най-добрата приятелка на своята любима и така двамата братя се женят през 1960 г. Нещата не вървят особено гладко и след няколко години бракът е разтрогнат, като сина остава да живее при майка си. Иван възобновява стара връзка възникнала по професионална линия и се жени отново, от втората си съпруга има дъщеря. Двамата са добри партньори в танците и обичат при всеки сгоден случай да упражняват стъпките на суинга и ρокендрола. „Дори и сега като чуя по радиото „Настроение” на Глен Милър, краката сами започват да се движат!”, смее се Иван. В професионално отношение, той е уважаван и ценен специалист, със своята прецизност и умение да ръководи става началник на отдел и всички новопостъпили служители преминали през неговото „менторство” и до сега си спомнят практичните му наставления и търпение. „Най-много ми тежеше, че виждах доста посредствени колеги да заминават на работа в чужбина, а на мен винаги ми отказваха, какво ми липсваше?” Това е най-голямата му болка в живота, тази несправедливост го кара след промените през 1989 г. да изиска достъп до своето досие и да види каква информация се е събирала и съхранявала за него. Оказва се, че е информацията за чичото, който е бил в трудов лагер, а препоръките от колеги и началници за качеството на работата му са повече от положителни. „Значи не е ставало дума за професионализма, знанията и уменията ми, а за миналото и отношенията в семейството, за което аз нямам никаква вина и което е извън мен” с огорчение разбира той. Пенсионира се в същото предприятие, в което е работил през по-голямата част от живота си.    

Моля, опишете връзките между поколенията във Вашето семейство.
Родителите му си отиват на завидна възраст и двамата прехвърлили 90-те, винаги в движение и заети. Познанията и контактите му често влизат в употреба на роднини – близки и далечни за уреждане на имотни въпроси, на които той помага с желание и удоволствие. Имат му доверие, знаят че следи всичко да се извърши по законов ред и няма да има ощетени. Въпреки че, не живее със сина си, винаги го е подкрепял в решенията му и е бил на негово разположение. Той е щастлив, че двете му деца се познават, имат чудесни отношения и се разбират прекрасно.

Настояще

Моля, опишете накратко житейските си обстоятелства понастоящем.
След като се пенсионира, поради голямото търсене на специалисти по това време, Иван работи със свои колеги до 75 годишна възраст в частна фирма и пътува много. Заради отслабване на зрението и впоследствие извършена операция на очите, спира да работи и това много му тежи. „Когато човек е свикнал да пътува, да общува с най-различни хора, да пийне няколко чашки в селската кръчма вечер, да поспори за политика след тежкия ден по полята – това няма как да не ти липсва”, споделя той. Въвеждането на новите технологии, компютри и софтуер в работата го удивлява, като си спомня как е било навремето, как се е работело, сега всичко се променя със светкавични темпове.

Сега живее заедно със съпругата си в апартамент в София, а за летния сезон се преместват в къщата в провинцията. Там времето тече по различен начин – по-бързо и леко в градината, на въздух и раздумка със съседи. След пенсионирането преоткрива спортния стил на обличане и предпочита да носи дънки и маратонки в ежедневието. Пенсията не е достатъчна, но с добавка от наем на апартамент, семейството се справя. Синът и дъщерята са винаги насреща, особено, ако се касае за извънредни разходи, скъпи лекарства или медицински прегледи. Иван си дава сметка, че въпреки че  синът му е далеч, той е загрижен, мисли и се притеснява за възрастните си родители, защото не е до тях. Не може да им помогне по друг начин освен със средства и за съжаление реалността в България за много семейства е такава. От друга страна, до какво пък се свежда ежедневието на най-възрастните хора, над 90? Обикновено това е осигуряването на храна и лекарства, разходки, ако сте късметлии с по-чести почивки за  възстановяване на силите. Да не забравяме и най-добрите приятели на пенсионера – радиото и телевизията с редовните емисии новини! Лошото е, че слуха отслабва с годините и комуникацията става все по-трудна. “В България имаме една много хубава поговорка „Старост – нерадост”, но това трудно може да се обясни – то е усещане и състояние на духа в момента, в който навлезнеш в ‘старостта’.”  

Приятели и колеги вече не са останали, починали са или са много болни и освен за болести за друго не говорят. „Уж искахме да осигурим по-добър живот на децата си, на техните деца, да имат шанс, да живеят живот, който сами са си избрали, а то какво стана? Децата се разпиляха по света, в търсене на по-добър живот и възможности. Не се виждаме, в най-добрия случай по два пъти в годината за малко – уморени и стресирани са, личи им, че не са щастливи, гледат да си тръгнат колкото се може по-скоро и уж им е мило, ама някакси не е тяхното.”

Кои медии използвате в ежедневието си
Любимо му занимание е гледането на футболни мачове, „сега е толкова добре че има спортни телевизии и може да гледаш каквото си искаш, даже и да връщаш с няколко дни назад, ако си пропуснал нещо или е било по неудобно за теб време за гледане”. Телевизията и радиото са все включени и работят, вестник се купува всеки ден. „Друго е да ти замирише на печатарско мастило, да наплюнчиш пръст и да отгърнеш страницата, да я прегънеш и да изшумоли,да си подчертаеш нещо, да изрежеш някоя статия – това няма как да стане на компютъра! Разбирам, че е там е по-лесно, по-достъпно, че си информиран веднага след като се е случило събитието, а не да чакаш да ти го ‘преведат‘ или смелят медиите и журналистите.” Обаче, признава голямото удобство на мобилният телефон, но го ползва доста предпазливо и само за разговори, за нищо друго. Всичките му приятели, познати и роднини ползват мобилни телефони, така получава и клипове от сина и внука си. Не използва компютър. 

Какво Ви мотивира или може да Ви мотивира?
„Трудно нещо може да ме мотивира вече. Политиците по-скоро те отказват от живота, ако ги слушаш и се питаш защо беше всичко? Имахме надежди, че нещо ще се промени, като дойде демокрацията – колко бяхме въодушевени преди повече от 30 години.” От друга страна е доволен как е живял живота си и най-важното е, че спи спокойно и съвестта му е чиста. Благодарен е на съпругата си, защото въпреки трудностите през годините има семейство, където се чувства щастлив. „Както казваше баща ми – важно е да си винаги зает, по къща, по градина, все нещо трябва да се върши!”   

Според Вас, каква е основната роля на пенсионерите
„Пенсионерите могат да бъдат от полза в зависимост от запазените си умения и знания, но трябва и да ги обновяват, да се интересуват, да знаят какво ново се случва в тяхната вече ‘бивша’ професия. Те имат времето, търпението и ‘инструментите’ да се справят със задачи, които изискват посветеност, дисциплина и постоянство. Така с примера си биха могли да мотивират и да покажат на по-младите, че винаги има път,намира се  начин.” С годините забелязва сред все по-намаляващите си близки и познати, а и по себе се че става твърдоглав, все по-упорит, дори инатлив, когато околните не са съгласни или не споделят мнението му. Тежи му, че не е имал възможност да създаде силна връзка с внука си, който израства в чужбина и урежда живота си там. Когато се виждат все по-рядко, като че ли няма какво да си кажат – толкова са различни и отдалечени животите им.

Какво би било Вашето послание към по-младите поколения?
Посланието към по-младите е: „Тренирайте и използвайте повече мозъка си, редувайте интелектуалния труд с физически. За да има истински постижения и удовлетворение трябва да се полагат усилия, но е нужна и самодисциплина. Опитвайте се повече да слушате и да чувате, отколкото да говорите!”